ПЪТЯТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА

Дъждът валеше, без да спира, с настоятелния ромон на пролетта и въпреки, че понякога се усилваше неприятно, двайсетина души стърчаха с чадъри в ръце край високоговорителите в парка. Поредният оратор, за когото не се знаеше почти нищо, се изправяше пред микрофона и като го държеше с една ръка, войнствено надигаше чадъра си с другата, обсипвайки близкото минало с ругатни, хули и съжаления. Изглежда, като че ораторите бяха в по-добро положение от слушателите. След като държаха пет-десет минути пламенна реч, за добрините, които имат да добруват без социализма, те се оттегляха победоносно, оставяйки пред микрофона друг голям патриот. Но и слушателите, след като чуеха новия оратор и разберяха че стига и един, бързо си отиваха.
Времето и събитията тази пролет сякаш се състезаваха. Това спомагаше навсякъде да се усеща едно питащо напрежение и несигурност. Хората долавяха, че губят нещо и търсеха ... – не, не търсеха, а по-скоро чакаха истината сама да им се яви.
Ветераните в борбата клатеха умислено глави и повтаряха инструктажа втълпен им на доверителни партийни събрания, че днес не е време за съпротива и единствено дълбокомисленият, “тактически ход” на отстъплението, може да даде нещо по-добро за в бъдеще.
Ветераните на същата борба, но от другата страна на барикадата, весело потриваха ръце и бързаха да подкрепят я “Подкрепа”, я някоя новосъздадена партийка от елита на СДС. Никой от тях не се и досещаше, че техните инструкции идваха откъдето идват, и инструкциите за “Тактическия ход”.
По същото време най-доволните привърженици на “Перестройката” оцениха хубавото на лошото време и вместо да си губят времето за митинги и да “правят стачки”, започнаха да “трупат пачки”, като кимаха добродушно на всички.
Чувствителността на хората бе толкова изострена, че когато някой телевизионен говорител изнасяше по-обективна информация, веднага бе боядисван в основен политически цвят – син или червен – в зависимост от това на кого не харесваше истината. Случваше се ненадейно, без предупреждение, човек смятащ себе си за твърд радетел на определени политически сили и идеи, изведнъж, под силата на общественото мнение, да заблести с цвета на своите врагове. Това го караше да се мята като риба на сухо и въпреки строгите инструкции, определящи ролята му, да извършва неизбежни грешки, даващи нови нюанси на общия спектакъл. Разтревожените от това суфльори се принуждаваха сами да излизат на сцената и по силата на същото правило на свой ред да бъдат класифицирани от широката публика, която страшно се забавляваше без да съзнава собствената си роля на пушечно месо в сценария.
Без да разбират, че най-добре ще оплюе истината оня, който би имал интерес да я опознае, хората от работническата класа, заедно със своята интелигенция, хвалеха бъдещите си експлоататори и ги караха да бързат с хомота на капиталистическата демокрация.
Част от всичко това като буря се въртеше в главата на Колето и когато гласът на Иво избоботи едно “Здрасти!” в ухото му, той направо попита:
— Добре де, сега сигурно ще забранят да се говори за социализъм и комунизъм?
Иво го погледна насмешливо:
— От вратата за яката!
— Добре, поръчай си нещо! – обяви великодушно Колето и вдигна ръка, за да повика сервитьорката, която слушаше някакъв политически лидер по телевизора на бара.
“Сега де!” – говореше погледа изпратен над главите на останалите клиенти към тяхната маса. Виждайки обаче новия посетител, тя му кимна с усмивка, а очите й говореха: “Както винаги нали?” Поръчката бе изпълнена веднага и Лилито (така се казваше сервитьорката) успя да долови позабавилия се от ритуала, свързан със запалването на цигарите, отговор:
— Надали. По-скоро за това ще се говори най-много. Но, че ще плюят – дума да няма.
— Казват, че комунистите са виновни за всичко – включи се разговора Лилито и тържествено смени пепелника. После, виждайки отправените към нея погледи, смело добави:
— Бе-се-пе-то нали за това си смениха името.
— Тия от БСП не са комунисти! – възрази Иво. – Много от тях все още се мислят за членуващи в комунистическа партия, но не е така.
— Ами кои са тогава? Такива няма! – констатира Колето.
— Има! – изрази увереност Иво – Има! И аз търся връзка с тях, но за сега мога да ги намеря.
— Защото такива няма! – обади се непредпазливо Лилито, но виждайки ядът в очите на Колето виновно добави:
— Поне тук никой не говори за тях..
Колето я изгледа полупрезрително, полушеговито:
— Е, сега вече се заговори. Заминавай да обменяш информация и донеси сметката с едно БТ.
Гледайки след отдалечаващото се момиче, Иво сподели:
— Скоро клиентелата тук няма да е същата.
— Защо пък?
— Защото цените растат, а заплатите - не! Да не говорим за пенсиите.
— Казват, че ще има повишение.
— Вярно, че ще има. Ама до тогава цените ще пораснат още повече. Няма да има покритие. С една дума – инфлация!
— Гледай кой се задава!
— Красьо – констатира Иво.
— Ъхъ.
- Мараба! – Красьо самоуверено се пльосна на свободния стол и замаха към бара:
— Ало, маце!
Чаровният поглед на Лилито се изпълни с ненавист: “Само ти ми трябваше! Ще почакаш!”
— Бяхте ли в парка? – запита Красьо, докато палеше със запалката на Иво.
— Защо, ти ходи ли? – попита вместо отговор Колето.
— От там идвам. Гле’й ме на к’во мязам! Целия съм мокър.
— Е, и какво научи? – попита Иво, а Колето добави:
— Има ли много хора?
— К`ви хора, бе? Един говори, един го слуша, един чака на опашка. Сложи и един дето пуска уредбите. Сложи и един, дето като мене минава от там и ... Колко станаха? Четири-пет души.
— И за какво говорят? – пак попита Иво.
— Глупости. Е, има и хубави работи, ама повечето са простотии.
Истината сега е – кой ще лапне големия залък. Който е умен не се занимава с политика, ами с бизнес.
— Ти май бизнесмен ще ставаш, а? – Колето гледаше подигравателно в неспокойните очи на Красьо.
— Защо не? – отвърна той предизвикателно и добави: – Само да има осигурен транспорт и авантата е готова.
— И какво ще авантиш? – Погледът на Иво беше по-скоро сериозен, отколкото любопитен.
— Какво точно не съм решил още. Разни стоки за в къщи. Сега както играят цените, трябва само да знаеш къде да купиш евтино и къде да го пробуташ скъпо.
— Спекула – констатира Колета.
— Спекула-мекула... Ей маце, до кога ще те чакам?
Сервитьорката дойде с кутия БТ и нарочно започна да урежда сметката с другите двама. Те платиха и станаха.
— Ама, вие къде бе? – зачуди се Красьо.
— Отдавна сме тук. Пък и стана късно – обясни Иво. – Чао!
— Чао! Маце, дай едно Сони бийч!
Като кимнаха мълчаливо на сервитьорката, двамата излязоха навън. Едва там Колето се опита да продължи започнатия разговор.
— Викаш, че клиентите ще се сменят! Може и така да е, но такива като Красьо пак ще идват!
— Сигурно! – Иво мислеше за нещо друго – Къде все пак човек може да намери връзка с истинските комунисти? Ти чувал ли си нещо такова?
— Не знам нищо. Чуя ли нещо, веднага ще ти се обадя.
До изборите оставаха няколко дни. По прозорците на магазините, на автобусните спирки и навсякъде, където беше възможно висяха плакати. Двете основни партии, разделили и вкарали във вражда народа, се дебнеха неотстъпно. Техните обещания, заплахи и хули нямаха край. Предизборната борба кипеше с пълна сила.
Беше привечер, когато в една от стаите на БСП-то разговаряха няколко млади хора:
— По-добре е да не се движим вкупом! Сигурен съм, че седесарите наблюдават входа – предупреждаваше Иво.
— Чак пък толкова! – отвърна му един от четиримата студенти заедно с които тази нощ щяха да разпространяват позивите на БСП. В очите на останалите се четеше същото лекомислено пренебрежение. Иво разбра, че няма време за спорове и с открит поглед се обърна към един от тях:
— Моля те, почакай за малко с мене! – после, разбирайки по очите му, че не е сбъркал, се обърна към другите:
— Ние ще ви следваме на стотина крачки. Когато стигнем на мястото ще се настигнем.
Младият човек, който отначало му беше възразил, сигурно искаше пак да каже нещо, но неговите другари бяха нетърпеливи, затова той само повдигна рамене и тръгна да излиза.
Докато чакаха тримата да се отдалечат, Иво побърза да обясни, че идвайки е видял едно момиче да стърчи малко по-нататък на паркинга, през който трябваше да минат:
— Разбираш ли, тя просто няма никаква работа там! – После му хрумна нещо.
— Слушай, тази вечер нали щеше да има някакъв мач по телевизията? Ето какво ще направим...
Когато излязоха навън, Иво и неговият нов другар видяха момичето от паркинга да изпраща с поглед тримата им другари. Те тръгнаха без да се оглеждат, като оживено спореха на футболна тема. Щом я доближиха достатъчно, Иво започна да убеждава разпалено другаря си, че трябва да побързат за мача. Другият му предлагаше да потърсят такси.
— Какво такси по това време – “противеше” се Иво вече зад гърба ù, и като хвана за ръка спътника си го спря.
— Я чуй! – той кимна с глава към момичето – Дай да запалим!
Процедурата на запалването изискваше от двамата “запалянковци”, поне за малко, да се спрат и замълчат. Обърнати с лице един към друг, те видяха с крайчеца на очите си момичето от паркинга да държи в ръка черната кутия на УКВ радиостанция и чуха как, без да им обръща повече внимание, неуверено говори по нея:
— Минаха от тука едни дето отиват на мач!...
Двамата тръгнаха отново. Иво попита:
— Чу ли?
— Чух!
— Не се обръщай! – предупреди Иво другаря си. Двамата спряха, за да погледнат назад едва след стотина метра.
— Каква мръсница! – възкликна студентът.
— Тая глупачка си мисли, че върши нещо героично. Оня, който я е изпратил разчита на нас и на нейната беззащитност.
Те продължиха да вървят. От ума на Иво не излизаше мисълта за радиостанцията. Откъде новосъздадената СДС, която едва сега протягаше ръка към властта, се беше снабдила с УКВ радиостанция? За неговия аналитичен ум беше напълно ясно, че това важи за всеки по-голям град в България. Стотици радиостанции!!! Като радиотехник и бивш радист, Иво знаеше добре, че такива полудуплексни УКВ радиостанции имаше доскоро на въоръжение в милицията. Преди няколко години те бяха заменени с нови, а старите използваха на различни строителни обекти и в планината. Откъде ги имаха в СДС? Нали в милицията за тях се водеше най-строг отчет. Изводите от такива мисли бяха невероятни. Нищо – за това Иво после пак щеше да помисли на спокойствие.
Когато настигнаха първата група, чакаща ги до набелязания район от града, мракът вече имаше приоритет. Развълнуваният спътник на Иво го погледна въпросително.
— Кажи им какво чу и какво видя! – Кимна насърчително Иво.
Без да се бави повече, младият човек разказа за момичето от паркинга и заключи:
— Ако не бяхме се разделили, както ни предупреди Ивайло, нищо нямаше да разберем, а за нас щяха да знаят колко сме и къде отиваме.
Младият човек наистина беше прав. Ако седесарите разберяха къде отиват агитаторите на БСП, щяха да минат след тях и да унищожат агитационните им материали, като ги заменят със свои. Това разбра изглежда и този, който по-рано възразяваше. За неговите двама другари нямаше какво да се говори. Те гледаха Иво с открито възхищение и донякъде му завиждаха. Един от тях направо го попита:
— Сега какво да правим?
Четири чифта очи гледаха Иво очаквателно.
— Предлагам, понеже блоковете са от двете страни на пътя, да се разделим на две групи. Нека всяка група, след като напълни пощенските кутии, да изчака другата група пред своя вход. Така да се движим успоредно по двата тротоара и при нужда да си помагаме. Докато някоя група чака, може да поставя позиви под чистачките на паркираните автомобили. Хубаво е да избягваме разговорите с други хора и да не се заяждаме с никого.
Всички се съгласиха с него и тръгнаха.
За няколко часа двете улици на няколкостотинметровия квартал бяха покрити с червени листовки. В пощенските кутии, по входовете, по колите, под вратите на гаражите, по стълбовете – навсякъде се червенееха предизборните бюлетини на БСП.
Рано на другата сутрин, бившият секретар от кварталната ППО на БКП и сегашен председател от БСП, дойде в дома на Иво и му предложи да влезе в партията. Иво беше категоричен:
— Аз в розова партия няма да вляза!
Няколко месеца вече Иво търсеше връзка с истинските комунисти и тяхната партия. В това, че има такава партия, той не се съмняваше нито за секунда. Навсякъде обаче вдигаха рамене и изразяваха съмнение. Всеки си мислеше, че комунистите са само в БСП и никъде другаде. Така казваха по радиото и по телевизията. Така пишеха и вестниците. Информацията за БКП дойде от там, от където най-малко я очакваше. При разговорите със своите познати – студентите-агитатори на БСП, той често споделяше, че търси връзка с БКП. Веднъж, докато приказваше с един от тях на улицата за това как са протекли изборите, младежът го прекъсна и бързо попита:
— Ти нали търсеше връзка с комунистите? Ето един, който казва, че е такъв. Голям образ е, като заговори и куршуми падат от устата му.
По отсрещния тротоар вървеше невисок млад човек с очила.
— Запознай ни! Моля те!
— Добре! Чакай тука!
Студентът пресече улицата, настигна младежа с очилата, спря го и заговори разпалено като сочеше към Иво. Онзи без да се двоуми тръгна с негоо.
— Ето, запознайте се!
Иво протегна ръка:
— Приятно ми е – Ивайло!
— Иван.
Явно доволен от себе си студентът се обади:
— Е, аз си свърших работата. Нататък вие ще се разберете. Чао!
Ивайло му кимна с благодарност, после се огледа и предложи на новия си познат:
— По-добре да седнем някъде!
— Не ми се търсят сега кафенета – подхвърли Иван – нека седнем ей там – в парка!
Двамата мълчаливо се отправиха към близкия парк и потърсиха свободна пейка. Скоро седнаха. Иван уточни:
— Искал си да постъпиш в БКП?
— Точно така! – потвърди Ивайло.
— Аз съм член на БКП!
— Разкажи ми по-подробно за БКП! Къде е партийният център? Кой е сега генерален секретар? Има ли вестник? – въпросите на Ивайло се сипеха един след друг.
— Почакай малко– усмихна се Иван – всичко ще ти разкажа!
Оживеният разговор в широката алея до шадравана продължи близо час. Иван разказваше възбудено за това как е бил проведен поредният – XIV – конгрес на БКП веднага след XIII конгрес, на който Живковистката БКП се преименува в БСП.
— Няма да ни простят, че запазихме БКП, нито от Висшия съвет на БСП, нито от СДС. И това е нормално. Но много хора са здравата заблудени и продължават да смятат БСП за комунистическа партия. А това вече е лошо.
— Така е – съгласи се Ивайло – има и такива, които се съмняват и подозират измамата, но предпочитат да изчакат. Говорят, че това е временно отстъпление, така да се каже тактически ход.
— Има да чакат! Лумпени! – каза полусъжалително, полупрезрително Иван. После делово попита –Ти досега членувал ли си в някоя партия?
— Не! Предлагаха ми да вляза в БСП, но въпреки, че по това време разнасях листовките им, не се подведох.
— Добре! Напиши молба и автобиография! В молбата съвсем кратко напиши, защо искаш да влезеш в партията! Намери и една снимка!
Поговориха още малко и си тръгнаха, като се уговориха къде да се срещнат на другия ден.
Ивайло не заспа цяла нощ. Написа и скъса няколко молби. Мотивите за постъпването в партията все му изглеждаха неубедителни. С автобиографията беше по-лесно. Накрая си легна уморен, без да допише молбата, а сутринта се събуди рано и проблемът вече не беше проблем. Само за минутка се разсъни и разбра какво точно иска и трябва да напише.
След няколко часа Иван четеше на глас:
— „...за да покажа истинския път на своите братя по класа – пътят на революцията!”
Иван погледна Ивайло в очите и разбра – за този човек нямаше друг път. Неговите очи говореха същото на Ивайло. Двамата мълчаливо протегнаха ръцете си и ги стиснаха. Техният път беше вече един.

Имената на героите и някои детайли са измислени, но разказът е по действителен случай!

2002.04.08. СПролетарски