ИНТЕРЕСИТЕ НА ПРОЛЕТАРИАТА

Икономическите отношения на дадено общество, казва Маркс в „Нищета на философията”, се изразяват преди всичко като интереси. Очевидно е, че по своите интереси показващи техните отношения, експлоататорската буржоазия и експлоатираният пролетариат са антагонистични. Но не от съображение с този извод работниците водят борба срещу буржоазията. Водещи в тази борба, особено в началото ú, не са теоретичните постановки, а техните непосредствени интереси, определящи самата обективна реалност на този антагонизъм. Когато работниците стачкуват те предявяват определени искания, които са израз на техните икономически интереси. Например при неизбежното за капитализма повишаване на цените, досегашните заплати вече не са в състояние да покрият разходите свързани с възстановяването на работната сила – храна, дрехи, квартира, ток, вода, образование и т.н. Икономическата криза на капитализма и определящата я липса на пазар за произведените стоки, кара следващият своя интерес работодател – капиталист, да забавя и ограничава изплащането на заплатите. Всичко това засяга пряко работниците и ги кара да му се противопоставят чрез стачен протест. Естественият преход от нарушени икономически интереси към активен протест е характерен за началният стадий на борбата която пролетариатът води. При стачната борба дори и най-добрите резултати са частични и временни. Заплатите са повишени, но кризата продължава, цените растат и т.н. И все пак, макар и за кратко, резултат има! Временният му характер просто заставя работниците да направят и съответния извод за постоянство в стачната борба, което налага издигането и утвърждаването на стачни лидери от най-активните стачни дейци. Доверието в тях продължава да расте и на определен етап придобива политически смисъл. Но не винаги удобните за икономическа борба лидери са удобни и за политическа. Политическата борба на пролетариата е в резултат на очерталата се при икономическата борба необходимост от преодоляване на временния характер на победата. При една стачна победа повишението на заплатите е един вид реформа в заплащането. Сиреч – направена е корекция на последиците от капиталистическите производствени отношения, а не на породилата ги причина – капиталистическият начин на производство. И тъй като причината е още налице, то и нейните последици – кризата, растежа на цените и съответно - недостатъчните заплати – не закъсняват да се появят отново. Да се бори чрез реформи, които не са нещо друго освен временни корекции на последствията, при постоянно наличие на причината, за пролетариата става неизгодно. На него вече е необходимо отстраняване на причината! Следователно докато по-рано за лидери на неговата борба са били достатъчни реформисти, то сега – при новият етап на борбата – борбата против капиталистическият начин на производство – те започват да му пречат. Това, че реформизмът пречи и защо пречи, пролетариатът не разбира веднага. Та нали повечето от тези реформисти са неговите лидери от стачната борба с които е печелил не една победа! Ето, те заедно с него се обявяват против поредното лошо правителство, без да разбират, че при наличието на основната причина – капитализма по отношение на пролетарските интереси не може да съществува добро правителство. Всичко това са етапи във формирането на пролетарското съзнание от нов тип – революционно съзнание. Никой от тези етапи не може да бъде прескочен защото тяхното последователно формиране е определено от непосредствените интереси на пролетариата. Пролетариатът достига до революционното съзнание, като всяка негова стъпка е проверена многократно на практика. Именно за това никакви демагогски прояви на буржоазията не могат, дори и за малко, да го забавят, не могат да променят посоката на тези ръководени от непосредствения му интерес стъпки. Изграждайки революционното си съзнание пролетариатът показва, че започва да разбира действителната причина която противостои на интереса му. Виждайки тази причина в капиталистическият начин на производство и съответните, неизгодни за него, производствени отношения, той започва борба за тяхната промяна. На него му става ясно, че да протестира пред разполагащите с властта капиталисти за това, че единственият възможен начин да получават печалба, е като го експлоатират, е най-малкото смешно. Капиталистите никога няма да се откажат доброволно от печалбата си, а значи и от експлоатацията. Изводът, че капиталът може да бъде премахнат само с насилие, се налага и от антихуманната му същност, изразена в готовност, както показват многото исторически примери, заради своя интерес, той да води дори унищожителна война. Тока и при революционните претенции на пролетариата, капиталът ще хвърли всички сили и средства за да се противопостави осигурявайки себе си! Ето защо и революционното насилие е неизбежно! И тази необходимост пак се определя от пролетарските икономически, вече израснали и формирани като политически – интереси. За този решителен етап в борбата на революционния пролетариат са необходими вече революционни лидери! Някои от тях са онези стачни лидери, които не са се спрели на място, тъпчейки в блатото на реформизма. Други, пролетариатът продължава да издига от своите редове, в съответствие с революционната им активност. Всички те търсят и намират начин за единодействие, като създават предният организиран, революционен отред на пролетариата - неговият класов авангард – комунистическата партия! От своя страна, формирайки авангарда, те също издигат своите лидери от измежду най-дейните, умеещи да свързват революционната наука с революционната практика, свои представители. Така, следвайки интереса на класата си, под ръководството на своя революционен авангард – комунистическата партия, пролетариатът израства до идеята за революционно преобразование на обществото! Следващ етап в продиктуваните от неговият интерес действия е самата пролетарска революция, изразяваща се в премахването на капиталистическият начин на производство! В основата на цялото това последователно израстване на пролетарското съзнание стои неговият икономически интерес. Тук не може нито да се избързва, нито да се проявява недоволство от забавянето. Демагогията на буржоазията забавя, но едновременно с това се изчерпва и в неизбежното си повторение кара пролетариатът да я заобикаля с отегчение. Това отегчение от постоянната измама става по-изразително, когато революционните лидери на пролетариата – комунистите, без да се увличат в лозунги – разобличават буржоазните лъжи!

ДИАЛЕКТИКА НА ДИКТАТУРАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА

Ако попитаме някой работник кога имаме по-голяма демокрация – когато има по-голяма или по-малка възможност за ползване на общественото богатство, той ще отговори: Демокрацията съответства на тази възможност! Така се очертава следното общо определение: Демокрацията е възможността да се използва общественото богатство. Мерките които се вземат от за опазване на това положение на нещата са израз на диктатура! От само себе си се вижда, че демокрацията важи най-вече за едрите собственици, а с намаляване на частният капитал и възможността за ползване на общественото богатство също намалява. При оборот на по-голям капитал имаме по-голяма печалба и по-малка при по-малък. Точно от големината а печалбата зависи и обема на консумираната демокрация. За лишеният от капитал пролетарий консумацията на обществено богатство е ограничена от неговата нищожна заплата, която капиталистът по необходимост и с крайно нежелание изплаща, с цел да възстанови силите му, за следващият период на експлоатация. Така от общественото богатство работникът може да консумира една нищожна част . като последица от постоянната криза а капитализма заплатите на работниците постоянно се снижават, а нередовното им изплащане и безработицата поставят под въпрос ползването от него дори и на това „минимално” демократично право – правото на живот! От само себе си се вижда, че ако иска да осигури и запази своето изгодно положение в разпределението на обществения продукт, класата на капиталистите – буржоазията – трябва да се противопостави ефективно на всеки опит за промяна от страна на работниците. Като се почне от лъжливи обещания, демагогски приказки, изопачени теории и се стигне до „сили на реда”, полицейски и съдебни санкции, военни погроми и т.н. и т.н. буржоазията прилага своята диктатура за да опази своята демокрация. Очевидно е, че главен инструмент на буржоазната диктатура е буржоазната държава. Именно чрез нея се извършва най-строг контрол и санкции върху всеки опит за демократични придобивки на пролетариата. От всичко това се налага изводът, че заради връзката между капитал и демокрация ако и пролетариатът иска демокрация първа трябва да отнеме целият капитал от буржоазията. С това той ще се превърне в реален консуматор на демокрация. При това за да осигури невъзможността някой да трупа капитал, като по този начин си осигурява буржоазна демокрация за сметка на обществото, пролетариатът трябва да поеме контрола върху производството и разпределението на общественият продукт чрез диктатура на пролетариата. Така и пролетарската демокрация и диктатура взаимно се определят. За разлика от буржоазната диктатура, пролетарската диктатура е израз на волята на преобладаващата част на обществото и затова е и по-справедлива и демократична. Пролетариатът няма нужда от присъщата на буржоазията демагогия, лъжи и шикалкавене за да убеди общественото мнение в правилността на своите действия. Истината – цялата истина и нищо друго освен истината, са такова оръжие в ръцете на пролетариата, което няма нищо общо с лицемерното му използване от буржоазните демагози. За тях това обикновено звучи така: Лъжата, гарнираната с истина лъжа и нищо друго освен лъжа в изводите, могат и трябва да оневинят буржоазната демокрация. Какво друго ако не лъжа е да обявяваш буржоазната демокрация – демокрацията за малцинството капиталисти – за демокрация изобщо. И така методът за борба на двете враждуващи класи се очерта – лъжата, като определящ метод на буржоазията и истината като определящ метод за борба на пролетариата! Буржоазният метод има за цел отклоняване на вниманието от основният обществен проблем – капиталистическият начин на производство. Пролетарският метод насочва вниманието към този проблем и към организирането на пролетариата за неговото елиминиране. В своето използване двата метода са претърпели развитие. Буржоазията, за да изглеждат лъжите и по-убедителни, използва много истини които няма как да бъдат изопачени. Така с увеличаване процентът на истината, лъжата, която обикновено тя поставя като извод, изглежда съвсем на място и звучи убедително. Пролетариатът – за да е по-убедителен в излагането на действителното състояние на нещата – търси корените на истината със своя научен метод – методът на марксизма! Изучавайки законите на общественото развитие марксизмът научно доказва както самите тези закони, така и техните прояви. С това марксизмът става опасен за буржоазната демагогия в цялата ù подлежаща на изобличаване ненаучност. Това е така защото за научният метод на марксизма не представлява трудност да разобличи привидната свързаност между истината и лъжата в буржоазните идеи, теории, обещания и т.н. Или новият етап буржоазната демагогия се състои в извеждане на лъжата от истината (или „леко” деформираната истина), а пролетарският метод – от истински доводи – към истински изводи! Например буржоазията „напълно справедливо” посочва като виновна за лошото положение в страната политиката на текущата политическа партия. С това тя прави верният извод за необходимостта тази партия да бъде заменена от друга. И така демагогският капан за общественото доверие поставен - от една истина - вината на управляващата партия - е направен истински извод за друга истина – необходимостта тя да бъде сменена. Да видим сега как действа пролетариатът със своят марксистки метод за правене на истински изводи от действителни истини. Да, казва пролетариатът, тази партия, притежавайки административната законодателна и изпълнителна власт в страната, несъмнено е отговорна, но тя е буржоазна партия и простата и замяна с друга буржоазна партия няма да промени положението на нещата. И първата и втората са само политически организации на една и съща класа – класата на капиталистите. Дори постоянното прехвърляне на отговорните дейци от една в друга буржоазна партия говори за общото в задачата която изпълняват – да осигурят удобство и надеждност на буржоазията при експлоатацията на пролетариата. Следователно истината не е в замяната на една с буржоазна партия с друга, а в отнемане на действителната власт от ръцете на техният господар – капиталът! По самата си същност такъв акт на отнемане на властта на една класа от друга е вече революция. Ето как пролетариатът прави своите научни изводи за необходимостта от истински революционни промени в степента и формата на собствената си демократичност. Буржоазните демагози, къде от тъпоумие, къде от страх казват: „Демокрацията и диктатурата са несъвместими в една държава!”, изтъквайки латинските и гръцки корени на тези понятия. Но те забравят (умишлено, а не случайно), че когато тези понятия са били въведени и ползвани, на практика „власт” на „народа”, както се превежда от гръцки думата демокрация, е имало когато е имало робство и милиони роби са били с ранг на безправни говорещи животни! Пролетариатът никога няма да забрави да попита – Демокрация – за коя класа?! Диктатура – на коя над коя класа?! Така той показва, че във всяка държава съществува класа диктатор, която консумира демокрация. За себе си пролетариатът разбира (вече започва да разбира), че от класа без демокрация или с формална демокрация (каквато например е буржоазното избирателно право), трябва да се превърне в класа консумираща демокрация – класа диктатор. Това превръщане на пролетариата от класа в себе си - в класа за себе си, когато отнеме властта на капитала, чрез национализация на промишленото производство и на смисълът на това производство. Така то от производство за печалба и частно благоденствие то ще се превърне в производство за обществено благоденствие. Да се мисли, че това може да стане по „демократичен” път – чрез избори и гласуване - е голяма глупост и липса на реализъм. При отдавна изпробваните схеми за кражба на бюлетини, включващи корумпираността и страха на ЦИК и на останалите чиновници свързани с преброяването, буржоазията е осигурила своето мнозинство в парламента, превръщайки го в свое послушно оръдие. Всички тези нечестни методи на буржоазията определят насилието като единствено възможен начин пролетариатът да вземе властта! Самото насилие което ежедневно прилага буржоазията за да задържи властта налага такъв извод! Да се откаже някоя класа от насилието означава тя да се откаже и от демокрацията! Докато съществуват класи ще съществуват взаимоопрделящи се демокрация и диктатура! Развитието на демокрацията до край няма вече да бъде вече демокрация в сегашният смисъл на тази дума, защото няма да има вече класа консуматор на демокрация. Демокрацията е винаги за сметка на друга класа, което налага и съответната диктатура над тази класа. Но няма ли класи – няма да има и необходимост от диктатура. Така диктатурата и демокрацията, на определен етап от историческото развитие, ще престанат да съществуват. Кога ще настъпи този момент зависи единствено от степента на организираност на пролетариата при прилагането на марксисткият метод!